Гуньо бе, ти какво ще речеш? – обръща се приятелски бай Ганьо.

– Ний искаме да издаваме един вестник,  а?
– Защо не, да издаваме. Кьораво има ли? – пита Гуньо с подмигване и с бързо шаване на пръстите си.

– Ти си гледай кефа.
– Ама има ли?
– Има, има, гледай си кефа.

– Добре. Какъв вестник да издаваме – за правителството ли, или опозиция? Казвай скоро, че ме чакат клиен-ти. 

– Сега там е цаката – дали правителствен, дали опозиция? Не знам, дявола да го вземе, колко ще изтраят днешните. 

– Казвай скоро, че ме чакат клиенти. 

– Знаеш ли какво, Гуньо? Аз мисля сега засега да я караме с правителството... 

– Тъй, тъй, най-добре с правителството – бързат да заявят Гочоолу и Дочоолу. 

– ...Па сетне, като подушим, че им се разклатят кра-ката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а? 

– Става. Обещаха ли ви нещичко?
– То се знай, без него не може.
– Като е тъй, да почнем...
– Ами с младежите, с младежите какво ще правим? – обажда се Гочоолу. – И те почнаха да шават!
– Ще ги залъгваме, какво ще правиш, белалии хлапета, по някой път и шапка даже ще им клатиш, време таквоз дошло, няма какво да се стори – дума с въздишка бай Ганю.
– Няма какво да се стори ли?! – ръмжи Данко Харсъзина и очите му тъмнеят. – Пуста сопа неокастрена! Аз да ги пипна тях, че...

– Стой мирно, Данко...
– П...п-п-ррах и пепел...
– Остави ги сега, недей! Седни си на мястото. Има време.
– Я чувай, Гуньо... знаеш ли какво? Ти седни тази вечер, па напиши една уводна статия. Тегли му едно вер- ноподаничество, че сам княза да се слиса. Тури му там: 

“Ваши смирени чада, Наш баща и тат ко, в праха на Августейшите Ви ноз е...” 

Нареди ги там като броеница, ти знаеш как. Па помени и за народа една-две думи, както му е реда. Разбра ли ме? Така. Па сетне тегли един калай на опозицията. Кажи там: 

“Онези предатели, онези...” 

– Предатели остаря вече, да турим мерзавци – поправя Гуньо. 

– А пък мен най ми харесва, като напопържам някого – изтърси чистосърдечно Данко Харсъзина, – отлеква ми н’ам как на душата! 

– Ашколсун бе, Харсъз, да живейш! – провиква се въз- хитен бай Ганьо и потупва Данка по рамото. – Работата е опечена. Ти, Гуньо, ще напишеш, както рекох, уводната статия, тъй ли? А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите. 

– Че какви телеграми, какви дописки? – запитват в недоумение двоицата. 

– Какви ли? Всякакви. Не виждате ли другите вестници? Пишете там: 

Ваше Царско Височество, народа ликува коленопреклонно и едногласно моли Всевишния... и прочее; наблъскайте там, каквото ви дойде на ума. Кажете там: Българският народ е дал хиляди доказателства,че когато се коснат до правата му, всички до един стават на крак... и... таквозинака... със сълзи на очите... и тъй нататък. Най-сетне какво ще ми дращете много-много; напсувайте опозицията, па вер селям. Ами! Какво ще седнем сега да се лигавим с разни философии. И кой ще те разбере! Нали е работата да замажем очи – карай колата. Не е ли тъй? “ 

Започваме с тази извадка от Бай Ганьо журналист, защото независимо от изминалите години – хората вся- кога са били същите. Различие има само в начина, по който те се обличат. И, както често се случва да казват: “От Рим и до нашите дни – нови са само стреч фолиото и мокрите кърпички.” 

Така погледнато – от всичко, вече написано по-горе – излиза, че в най-общия случай не би имало какво да се пише. Щом като всичко е същото, то, вероятно всичко е вече написано. 

Наглед е така, но ако това се превърне в нашето верую – би било равносилно на присъда, която сами да си издадем и изпълним. 

Затова у нас хората – вменен е стремежа да бъдем. Да бъдем, но не сами по себе си. Добри или лоши, хората всякога сме били заедно – в общности, които по един или друг начин, са съумявали да се развиват, за да ги има и за да продължават напред. 

И тъкмо в това, в заедността е причината да ни има и нас – хората списващи “Красива Стара Загора”. 

Ганювци – със стремежите им за “келепир” всякога е имало, има, а и ще има. Но онова, което те правят – не само не означава другите да се обезсърчат, а обратното. Трябва усърдие. 

Ще работим така, че с появата на нашата медия градът ни да има още едно средище, където, макар и виртуално, но да сме заедно. Да обменяме новини, да четем за пред- стоящи събития, за култура, за история, за политика, за спорт... 

Вярваме, че ще бъдем трибуна за изява на нашето гражданско отношение към света и нещата. 

Вярваме, че ще можем да си подадем ръце и да направим нещо добро! 

На добър час, “Красива Стара Загора” 

Източник на снимката : Уикипедия